N. 7 – 2008 – Tradizione Romana

Мария Костова

ПРАВО И ЛИТЕРАТУРА

Правото – философията на римляните

Резюме

Принципът за съразмерното или мярката, за компенсацията или ритъма са по-древни от Рим, дори от Гърция. Римляните въздигат и утвърждават този принцип като основен правен принцип, с който е пронизан всеки институт на тяхното право. Тъй като това начало е категория на етическата философия и правото е било разглеждано от римските юристи като дял от тази философия, може да се каже, че правото е оригиналната философия на римляните. Специфичният характер на римския дух, който е дух на народ, надарен с изключителни способности да твори и разработва право, който е оставил ярък отпечатък в живота и културата на римляните през целия период на общественото им развитие, е дал силно отражение в тяхната литература.

Римската правна система се определя като един от най-значимите културни феномени в историческото развитие на европейския континент. Това е така по две основни причини, които се споделят от изследователите в областта на правната романистика, а и не само от тях. Първо, защото то представлява един завършен правов процес, осъществяван в продължение на повече от хиляда години без особени външни намеси. Процес, който е започнал формално от създаването на Leges XII Tabularum в средата на V в. пр. Хр., регулирали живота на града Рим. Процес, който постепенно е довел до формирането на едно универсално право, регулирало живота на цялата римска империя.[1] Другата причина се състои в това, че римското право е плод на творческия гений на римските юристи, които създават такава ефективна правна техника, утвърждават такива важни принципи при разработването на правните институти, че те остават непроменени и валидни до днес.

Големият гръцки историк Полибий в своя забележителен труд “Всеобща история” разсъждава по въпроса “как, кога и защо светът се оказа под властта на римляните”. Според гръцкия историк идеята за смесеното държавно устройство (малко монархия, малко аристокрация и малко демокрация) най-правилно е била съчетана и приложена от римляните.[2] Това именно е осигурило тяхната широка експанзия, завладяването на големи територии и подчиняването на тяхното население. Ако се съгласим с Полибий, възниква въпросът, как в Рим е реализирана успешно идеята за смесено държавно устройство, а не в Спарта или в Картаген, където е имало подобно държавно устройство? Каква е причината за поддържане на равновесието между трите форми на управление в древен Рим през един дълъг период от неговото съществуване? Как един народ, който според Салустий е превъзхождан от гърците по красноречие, а от галите по военна слава[3], все пак успява да покори целия античен свят? Възможно ли е отговорът да се крие, освен в общественото развитие, и в правния гений на римляните, в онзи принцип за мярката, във всеубеждаващия символ на везната, изразен в сакралната триада fas – mos - ius (божественост – нравственост - справедливост), в умението на римляните да заимстват творчески от другите? На този въпрос, струва ми се, отчасти отговаря Цицерон, който е сочен от съвременните изследвачи за създател на идеята за юридизация на понятието държава.[4] Визирайки един от основните конститутивни елементи на държавата, той пише:

Populus autem non omnis hominum coetus quoquo modo congregatus, sed coetus multitudinis iuris consensu et utilitatis communione sociatus. (De rep. I, 25, 39)

“Народ не е всяко обединение от хора, събрани по какъвто и да е начин, а обединение от много хора, които са свързани чрез единно право и обща изгода.”[5]

Един от ярките примери за творческо заимстване от гърците е свързан със следното определение на Аристотел за справедливото:

‘Ώστε δη̃λον ‘ότι τò δίκαιον ξητοũντες τò μέσον ξητοũσιν. ‘ο γαρ νόμος τò μέσον. (Arist. Polit. III, 1287b)

“Ясно е следователно, че който търси справедливото, търси нещо средно/умерено/, защото законът е нещо средно/ умерено/”.[6]

Цицерон коментира понятието закон и пише

….eamque rem (= legem) illi Graeco putant nomine νόμος a suum cuique tribuendo appellatam, ego nostro a legendo. Nam ut illi (Graeci) aequitatis, sic nos delectus vim in lege ponimus, et proprium tamen utrumque legis est. (De leg. I, 19).

“…това нещо (=законът) (философите) смятат, че е наречено от гърците с думата “номос”, защото законът е отдаване всекиму неговото, а нашата дума “лекс” според мен идва от това, че нещо се избира (или реди). Гърците влагат в закона идеята за справедливо разпределяне, а ние – идеята за избор, обаче и едното, и другото е присъщо на закона.”[7]

Идеята на Аристотел, вложена в το μέσον е претворена от римляните във важната за римското право дума aequitas.[8]

Ius est ars boni et aequi. (Celsus, D.1, 1, 1)

Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuendi. (Ulpianus, D. 1, 1, 10)

Разбира се, може да имаме колебания относно оригиналността на Аристотел, Цицерон, Целз, Улпиан за тези определения. Известно е, че принципът за съразмерното или мярката, за метъра, за компенсацията или ритъма са по-древни от Рим, дори от Гърция.[9] Но именно римляните в периода II в.пр.Хр – II в.сл.Хр. въздигат и утвърждават този принцип като основен правен принцип, с който е пронизан всеки институт на тяхното право. Тъй като това начало е категория на етическата философия и правото е било разглеждано от римските юристи като дял от тази философия, то може да се каже с голяма убеденост, че правото е оригиналната философия на римляните. Това недвусмислено показва и следният реторичен въпрос на Цицерон.

Non ergo a praetoris edicto neque a duodecim tabulis, sed penitus ex intima philosophia hauriendam iuris disciplinam putas? (Cic., De leg., I, 17)

“Следователно ти смяташ, че правната наука не трябва да се извлича от преторския едикт, нито от Дванадесетте таблици, a от най-дълбокия извор на философията?”[10]

В полето на съвременните изследвания върху определени норми, особености и теми в литературното творчество е намерил място и въпросът за отношението между право и литература. Но нека хвърлим най-напред бърз поглед към връзката на римската със старогръцката литература.

Римската литература е свързана със старогръцката поради ред културно-исторически причини. Размислите върху тази връзка и върху римската литература като самостоятелно явление обикновено довеждат до въпроса за новото и различното в нея. Правени са анализи от различни гледни точки. Една от тези гледни точки в изследванията върху античната литература засяга проблемите и събитията, на които писателите са посвещавали своите художествени произведения. Те представляват голямо разнообразие, но ако трябва да се определи някаква обща тенденция, то доминиращо е мнението, че в творчеството на античните писатели се налага собственото светоусещане и желанието да се очертае в някаква степен мястото на индивида и неговите взаимовръзки с общността, в която живее.[11] Тази тенденция именно е по-силно изразена в римската литература, отколкото в старогръцката. Обяснението за разликата се търси преди всичко в новото обществено развитие и в развитието на отношението общество - индивид. Това е по-общото обяснение. Уточняването и внасянето на по-конкретен извод за различното в римското художествено творчество се обяснява и обуславя и от специфичния характер на римския дух, който е оставил ярък отпечатък в живота и културата на римляните през целия период на общественото им развитие, а оттам и силно отражение в тяхната литература.[12] Ето какво е написал видният български учен Ц.Торбов за духа на римския народ: "Дух на народ, надарен с изключителни способности да твори и разработва право....тези заложби са съставлявали най-съкровената същина на техния дух, те са определили по решителен начин правото им като върховна еманация на духа на римския народ, останала да блести с ненадмината сила през вековете, дълго след като другите техни добродетели престанали да ги определят в техния частен, обществен и държавен живот".[13]

Не по-малко важно е обстоятелството, че през I в. пр.Хр., когато се създават забележителни литературни образци, онова присъщо на римляните усещане за мярката е започнало да губи устои в частната и особено в чувствителната за тях публична сфера. И не се ли крие в тази трагчната загуба стимулът за създаване на творби, които изразяват пряко или косвено, но искрена тревога от настъващите промени в римското общество и държава? Следващите стихове на римския поет Хораций са в този ред на мисли:

Fuit haec sapientia quondam,
publica privatis secernere, sacra profanis,
concubitu prohibere vago, dare iura maritis,
оppida moliri, leges incidere ligno. (Ars poetica, 396-399)

“Било е някога това знание: да се разграничава публичното от частното, святото от светското, да се забранява безразборното съжителство, да се определят правата на сърузите, да се строят градове, да се пишат закони върху дървени таблици.”[14]

Ако философското мислене е отличителна характеристика на живота в древна Гърция[15], то в Рим правното мислене определя живота на римския гражданин. Правото е не само философията на римляните, то е и тяхна религия. Цицерон пише в “За оратора”, че къщата на юриста е като оракул за всички граждани.[16] Покъсно големият римски юрист Улпиан ще напише в началото на Дигестите, че юристите заслужено са наричани жреци, защото те са тези, които се грижат за правдата, проповядват знание за доброто и подобаващото, за законното и противното на законите, стремейки се към истинската философия.[17] И това намира ярък израз в художествената литература. Фактът, че такива видни писатели като Цицерон, Тацит, Плиний Млади, Светоний, Апулей, Авъл Гелий [18] се изявяват и като действащи юристи е безспорно свидетелство за взаимодействието между художествения стил и изразяване и правното знание, ясно забележимо в техните произведения. Катон Стари е определен от Квинтилиан като iuris peritissimus. Хиероним споменава за написаните от Варон 15 книги De iure civili. Извори за правото са и произведенията на много други римски автори като Плавт и Теренций, Цезар, Хораций, Вергилий, Овидий, Салустий, Ливий, Плиний Стари, Квинтилиан, Сенека, Флор, Петроний, Ювенал, Валерий Максим, Проб, Евтропий, Фест, Макробий, Августин и др.[19] В горния смисъл е и коментарът на N. Bellocci Secchi-Tarugi, чиито изследвания са в областта на историята на правото. Тя отбелязва, че правото в Рим не е само законът, но преди всичко то е norma di vita. И веднага добавя известния стих на Хораций : quid leges sine moribus vanae proficiunt.[20] Й. Анрио в свое изследване пише, че в Рим езикът на правото е имал почти универсална употреба сред образованите среди, а неговото усвояване и познаване е било condicio sine qua non.[21] Известният римски юрист Помпоний (II в.), смятан за първият юрист-историк на правото, написал първия комплексен учебник по право, разказва за старото време, когато било позорно не само за един адвокат, но и за един патриций, за един знатен човек да не знае действащото право: turpe esse patricio et nobili et causas oranti ius in quo versaretur ignorare.[22] Освен позорно за знатните, незнанието на правото не е извинително и конкретно за писателите, чиято мисия е да образоват и да дават добри примери на читателя. А може да доведе и до неприятности. В това ни убеждава самият Хораций, който в една от сатирите си води диалог със своя приятел и известен по това време юрист Требаций Теста.[23]

Sed tamen ut monitus caveas, ne forte negoti
incutiat tibi quid sanctarum inscitia legum:
si mala condiderit in quem quis carmina, ius est
iudiciumque. esto, siquis mala; sed bona siquis
iudice condiderit laudatus Caesare? (Sat. II, 1, 80-84)

“Требаций: Но нека имаш предвид да се пазиш, да не би случайно незнанието на свещените закони да ти навреди: “ако някой срещу някого е съчинил обидни стихове, има съд и присъда”. Хораций: така да е, ако е нещо обидно; но ако е съчинил нещо хубаво и бъде похвален от Цезар?”[24]

Следващият текст е от Плавтовата комедия “Призракът”, който обикновено се дава като пример за това, какво са изучавали младежите в Рим. Всъщност този текст отразява ясно мястото на правото и разбирането на римското общество за най-важните цели на образованието. Сравнявайки израстването и формирането на човека с построяването на една къща, Плавт е написал следното:

Primum dum parentes fabri liberum sunt:

ei fundamentum substruont liberorum;

extollunt, parent sedulo in firmitatem,

et ut in usum boni et in speciem

populo sint sibique, haut materiae reparcunt,

nec sumptu sibi sumptui esse ducunt;

expoliunt: docent litteras, iura leges,

sumptu suo et labore nituntur,

ut alli sibi esse illorum similes expectant. (Pl., Most., v. 121-129)

“Бащата и майката майстори стават

на свойте деца: те полагат основи

и без да щадят материал, от децата

полезни и примерни хора изграждат

и всичките средства не жалят за туй.

Фасадата лъскат: закони и право, писмо

и четмо им предават усърдно, стремят се

с пари и със труд да постигнат

децата им пример за всички да бъдат.”[25]

Така е било в трети век пр.Хр., по времето на Плавт, но вероятно и преди това. В изворите се съобщава за Апий Клавдий Цек /IV-III в./ и приписваното му съчинение по право “De usurpationibus”.[26] Изследователите на римската литература като първа римска проза определят именно текста на законите на Дванадесетте таблици, записани ок. 450 г. пр. Хр.[27] След Плавт правният мотив и правната лексика заемат трайно място в сюжетите и в текстовете на Ений, Теренций, Катон. През I в. пр. Хр. правното образование вече се е утвърдило. Създадени са специализирани юридически школи.[28]

В художествената литература правната категория се среща, използвана дори като своеобразно художествено средство за постигане на по-голяма изразителност. Тази любопитна употреба се наблюдава особено често в поетичното творчество. Примери се откриват у почти всички римски поети. Ето няколко примера у известни поети, чието лирическо чувство съвсем не им е попречило да вплетат в стиховете си правни реалии.

Quid prohibetis aquis? usus communis aquarum est.

nec solem proprium natura nec aera fecit

nec tenues undas; ad publica munera veni. (Ovidius, Met., 6, 349-351)

“Защо ми забранявате да пия? Водата е за общо ползване. Природата не е направила нито слънцето, нито въздуха нечия собственост. Нито прозрачната вода; приближих се до публични блага.”[29]

Това са думи на богинята Латона към ликийските селяни, които ù отказали да утоли жаждата си от малко езеро. За наказание те били превърнати в жаби. Овидий е използвал своето познаване на нормите на цивилното и естественото право, за да обвърже тяхното неспазване с последвалото и заслужено наказание.

Virginitas non tota tua est, ex parte parentum est,
tertia pars patrest, pars est data tertia matri,
tertia sola tua est: noli pugnare duobus,
qui genero suo iura simul cum dote dederunt. (Catullus, LXII, 62-65)
“Цялото девство нима притежаваш самичка? – Третина

има и твоят баща, и на майка третина се пада,

имаш третина и ти. Против двамата ти не упорствай.

Те и правата над теб са на зетя отдали с прикята.”[30]

Откъсът от Сватбена песен на Катул привлича вниманието с това, че в него откриваме свидетелства за patria potestas и manus mariti. Тези термини са от областта на семейното римско право. Бащата е имал голяма власт над своите деца. Може би става дума за брак с manus, когато съпругата попада под властта на своя съпруг или неговия баща, ако съпругът е бил подвластен. Трите части на девичеството вероятно са във връзка със съгласието за сключване на брак, когато освен на девойката се изисквало и съгласието на родителите. Споменава се и за зестра, която бащата на съпругата е прехвърлил на съпруга. Това от една страна е отличавало iustae nuptiae от concubinatus, а от друга страна глаголът pugnare говори за стремежа на жените да се преборят както срещу брака с manus, който ги е поставял в голяма зависимост от съпруга или неговия баща, така и да си извоюват собствеността върху зестрата (“прикята” в превода на Г. Батаклиев).[31]

Добре известно е мнението, което се утвърждава и защитава от съвременните учени, че правният модел, правната норма, правният термин са най-достоверното свидетелство, отражение на действителното положение на нещата или неопровержим аргумент за фактите на обективната действителност. Правото и законите се създават, за да определят и да решават реални проблеми и състояния. Така че правният израз се търси от всички изследвачи на античната култура и история като сигурно доказателство в подкрепа на различни хипотези. Към изследване на римската литература от гледна точка на правото в нейните сюжети пристъпват най-често романистите юристи и това е разбираемо, тъй като преките юридически извори за предкласическото и ранния период на класическото римско право са оскъдни. Юристите са принудени да търсят в художествената литература данни за развитието на правните идеи и на правните институти. Трябва да се изтъкне обаче голямата необходимост от съвместни изследвания на филолози и юристи, чиито обединени усилия носят ползи не само на юристите, но и на филолозите литератори и особено на преводачите. Тази integritas е изразявана и пожелавана многократно, както много сполучливо и оригиналното отбелязва и френският учен M. Belvaux: "le droit romain acquerra droit de cité dans les Facultés des lettres."[32]

---

[1] Базанов, И. Курс по римско право, т. II, Универ.изд., София, 1940, с. 1.

[2] Полибий. История, т. I, 3, 118. Превод от старогръцки език Русинов, В.

[3] Sallustius, Coniur. Catilinae, 53.

[4] Грацианский, П.С., Зоркин, В.Д., Мамут, Л.С., Нерсесянц, Розин, Е.Л., История политических и правовых учений. Древний мир, М., 1985.

[5] Марк Тулий Цицерон, За държавата, За законите. Превод Костова, М., изд. Софи-Р, София, 1994, с. 27.

[6] Аристотел, Политика. Превод от старогръцки език Герджиков, А. Отворено общество, София, 1995, с. 96. В превода на български το μέσον е предадено като “нещо средно”. Предлагам и другото близко значение на гръцката дума, т.е. “нещо умерено”, което римляните са интерпретирали като aequum - «равното, съответното, подобаващото, съразмерното». По въпроса за значението на aequum вж. и Грацианский, П.С., Зоркин, В.Д., Мамут, Л.С., Нерсесянц, Розин, Е.Л., История политических и правовых учений. Древний мир, М., 1985, с. 300, където изразът aequum ius достатъчно добре аргументирано се тълкува като “съответстващо право”.

[7] Превод от латински език Костова, М. op. cit., с. 134.

[8] Cf., Cic., Top., 9: Sed ad id totum de quo disseritur tum definitio adhibetur, quae quasi involutum evolvit id de quo quaeritur; eius argumenti talis est formula: Ius civile est aequitas constituta eis qui eiusdem civitatis sunt ad res suas obtinendas; eius autem aequitatis utilis cognitio est; utilis ergo est iuris civilis scientia.

[9] Bayet, J., Littérature latine, Paris 5e, 1965, 15: en tout cas les Latins furent toujours particulièrement sensibles au rythme de la phrase.

[10] Превод от латински език Костова, М. op. cit., с. 133.

[11] Чистякова, Н.А., Вулих, Н.В., История античной литературы, М., 1971, с. 260.

[12] Покровский, М.М., История римской литературы. М., 2004, с. 8: “Римляне очень охотно признавали себя учениками греков во всех областях своей литературы – Graecia capta ferum victorem cepit et tulit artes in agresti Latio. Тем не менее, было бы очень большой ошибкой считать, как ето иногда делалось, римскую литературу как бы филиалом греческой.”

[13] Торбов, Ц. История и теория на правото, София, 1992, с. 17-18.

[14] Превод от латински език Костова, М. Латинските текстове от Хораций в изследването са по изданието на Horatius, Opera, BSB B.G.Teubner Verlagsgesellschaft, Leipzig, 1970.

[15] Срв. Бояджиев, Ц. Античната философия като феномен на културата, 1990, с. 55.

[16] Cic., De or., 3, 33, 133-135.

[17] Dig. 1, 1, 1 pr. Ulpianus 1 inst. Iuri operam daturum prius nosse oportet, unde nomen iuris descendat. est autem a iustitia appellatum: nam, ut eleganter celsus definit, ius est ars boni et aequi. Dig. 1, 1, 1, 1 Ulpianus 1 inst. Cuius merito quis nos sacerdotes appellet: iustitiam namque colimus et boni et aequi notitiam profitemur, aequum ab iniquo separantes, licitum ab illicito discernentes, bonos non solum metu poenarum, verum etiam praemiorum quoque exhortatione efficere cupientes, veram nisi fallor philosophiam, non simulatam affectantes.

[18] Costa, E. Cicerone giureconsulto, Bologna, 1911-1919 - 4 vol.; Norden, Fr. Apuleius von Madaura und das römische Privatrecht. Leipzig, 1912; Pulciano, Il diritto privato romano nell’epistolario di Plinio il Giovano. Turin, 1913; Righi, G. La filosofia civile e giuridica di Cicerone, Bologna, 1930; Lévy, J. Ph. Cicéron et la preuve judiciaire, in: Mélanges Henri Lévy-Bruhl, Paris, 1959; 84; Scarcia, R. "Ad tantas opes processit" note a Plinio il Giovane, Labeo, 30, 1984, 291-316; Zabłocki, J. Kompetencje patres familias i zgromadzen ludowych w sprawach rodziny w wietle Noctes Atticae Aulusa Gelliusa (Le competenze dei patres familias e delle assemblee popolari in materia di famiglia alla luce delle Noctes Atticae di Aulo Gellio), Warszawa 1990; Diliberto, O. I destinatari delle "Noctes Atticae", Labeo, 42.2, 1996, 276-285; Tellegen, J. W. "Fiducia cum filio contracta" dans Pline le Jeune, 10.4, Labeo, 43.2, 1997, 225-235; Migliorini, M. Le raccomandazioni di Cicerone, Labeo, 44.2, 1998, 314-320.

[19] Henriot, E. Les poètes juristes ou remarques des poètes latins (Paris, 1858, réimp., Scientia Verlag Aalen, 1970); Sanio, F. D. Varroniana in den Schriften der römischen Juristen, Berlin, 1867; May, G. Sur quelques exemples de gémination juridique chez les auteurs littéraires latins, in: Mélanges Girardin, Paris, 1907; Partsch, J. Römisches und griechisches Recht in Plautus Persa, in: Hermes, XXV, 1910; Razzini, C. P. Il diritto romano nelle satire di Giovenale, Turin, 1913; Frederrshaussen, De iure Plautino et Terentiano, Göttingen, 1913; Debray, L. Pétrone et le droit privé romain: in Nouvelle Revue historique de droit français et étranger, 1919; Funaioli, G. Virgilio poeta della pace, in AA.VV., Conferenze virgiliane, Milano 1931; Pöschl, V. Horaz und die Politik, Heidelberg, 1956; Boulvert, G. Le "fiscus" dans Sénèque de Beneficiis 4.39.3, Labeo, 18, 1972, 201-206; Tomulescu, C. St. La valeur juridique de l'histoire de Tite-Live, Labeo 21, 1975, 295-321; Mantello, A. Seneca: dalla ragione alla volontà, Labeo 26, 1980, 181-190; Milella, O. "Casus e "vis maior" in Sen., Ben. 4.39.3-4; 7.16.3, Labeo, 33, 1987; Sini, F. Bellum nefandum. Virgilio e il problema del “diritto internazionale antico”, Università degli Studi di Sassari - Facoltà di Giurisprudenza - Pubblicazioni del Seminario di Diritto romano, 7, Sassari, 1991; Bonfiglio, B. In margine a Tac. Ann. 3.36, Labeo 45.1, 1999, 65-75; Meulder, M. Une trifonctionnalité indo-européenne dans Valére Maxime, Revue Internationale des Droits de l'Antiquité, 3-e série, t. XLVI 1999; Kofanov, L. Varrone, “Antiquitates rerum humanarum et divinarum” e il sistema del diritto pubblico romano, in: IV Convegno internazionale “Diritto romano pubblico e privato: L’esperienza plurisecolare dello sviluppo del diritto europeo”, Mosca, 2006 (= Diritto @ Storia. Rivista di Scienze Giuridiche e Tradizione Romana 5, 2006 < http://www.dirittoestoria.it/5/Memorie/Kofanov-Varro-antiquitates-diritto-pubblico-romano.htm >); Masi, C. Sulla “Masuri rubrica” di Persio, Sat. 5, 90, in: IV Convegno internazionale “Diritto romano pubblico e privato: L’esperienza ...”, Mosca, 2006.; Rinolfi, C.M.A. Plebe, pontefice massimo, tribuni della plebe: a proposito di Liv. 3,54,5-14, in: IV Convegno internazionale “Diritto romano pubblico e privato: L’esperienza ...”, Mosca, 2006 (= Diritto @ Storia 5, cit. < http://www.dirittoestoria.it/5/Memorie/Rinolfi-Plebe-pontefice-massimo-tribuni-della-plebe.htm >); и много други автори.

[20] Срв. Bellocci Secchi-Tarugi, N., in: La latinité, Actes du Congrès international, Avignon – mai, 1978, 96.

[21] Henriot, E., Les poètes juristes ou remarques des poètes latins (Paris, 1858, réimp., Scientia Verlag Aalen, 1970), 1-2: A Rome, la langue du droit était d’un usage à peu près universel parmi les classes éclairées. Son enseignement faisait partie nécessaire de toute éducation libérale, et nul n’était réputé lettré qu’à la condition de la connaître.

[22] Digesta 1, 2, 2, 43 Pomponius, l.S. enchir. in: Corpus iuris civilis, Berlin, 1922. Секст Помпоний е автор на много книги, посветени на правото, но за съжаление твърде малко е запазено. От неговия двутомен учебник Историческо и систематическо ръководство по право е било направено още в античността извлечение - Учебно ръководство (Enchiridium), което е послужило за прототип на следващите учебници, наричани Институции. Част от това Ръководство е запазена в Юстиниановата компилация Corpus iuris civilis и по-точно в Digesta.

[23] Требаций Теста е бил в приятелски отношения и с Цицерон, и с Цезар. Известни са неговите Отговори по правни въпроси. Сред запазените откъси е и този, който е свързан със спор около развода на Меценат и Теренция. Повече в: Iurisprudentiae Antehadrianae, T.I, Lipsiae, 1896, reprint Teubner, Leipzig, 1985, 376.

[24] Превод от латински език Костова, М.

[25] Тит Макций Плавт. Призракът, изд. Прозорец. Превод от латински език Табакова, Д., с. 13.

[26] Iurisprudentiaе Antehadrianaе, T.I, B.G.Teubner, Leipzig, 1985, 3-6.

[27] Bayet, J., op. cit., 20-22.

[28] Андреев, М. Римско частно право, София, 1975, с. 72.

[29] Превод Костова, М. В превода на Батаклиев термините usus и proprium не са предадени с правното им значение, ефектът от което всъщност е търсел най-вероятно Овидий: “Да ме възпрете да пия? Водата е благо за всички. Не за един е създала природата слънце и въздух, нито водата прозрачна. До общо имущество ида.”(Публий Овидий Назон. Метаморфози. Превод Батаклиев, Г. С., 1981, с. 120).

[30] Звезден венец. Римски поети. Превод Батаклиев, Г. С., 1987, с. 65.

[31] Базанов, И. op. cit., т. II, с. 31 и сл.

[32] Belvaux, M., Droit romain et culture latine in: Bulletin des Alumni, t. III, 4, 1932: - La traduction des auteurs littéraires, 31-33.